
19 мар. Пътят до Сантиаго на Мария Стоянчева
В края на 2021 г. metta навърши 5 години и като част от празника организирахме стипендия „Пътят на Сантиаго“ – финансова подкрепа за нуждаещ се пилигрим, готов да измине Пътя. Още от първия път избрахме двама души, чиито истории ни докоснаха дълбоко. Един от тях беше Мария Стоянчева. Днес тя ни разказва частица от преживяното…
Какво те поведе по Пътя на Сантиаго? С какво намерение тръгна?
В миналата 2022 година навърших 40. Винаги съм го приемала като половин живот. Искам другите 40 да са други, различни. Тръгнах с намерение да се „подредя“, направо да се „самоинвентаризирам“ – да реша какво искам да остане и какво искам да променя в себе си. Чела съм някъде една фраза – „За да се доближиш до себе си, трябва да се отдалечиш от живота
си“ – това е много истинско, много вярно. Ефектът е като ZOOM OUT – някак нещата/хората/случките застават в тяхното истинско очертание и взаимоотношение. Много по-лесно усещаш какво е твоето и какво не е. Има и болезнени моменти естествено. Сещате ли се как на картата се вижда, че някоя улица е задънена и ще идеш никъде, но докато вървиш по нея, няма как да ти стане ясно. Camino помага именно да видиш картата по-добре. Дали ще решиш да смениш посоката, дали ще имаш енергията да смениш посоката – решението си е твое.
Как би описала преживяването си с 3 думи?
Това е трудно, но…… заземяване, горещина, истина.
Какво те изненада по Пътя и не беше очаквала да ти се случи / да видиш / да усетиш?
Тръгнах без очаквания. Исках да държа сетивата си отворени и да не съдя. За мен никое от тези неща не е лесно. Не очаквах да се случи – да съм предизвикана физически толкова много, че да се чудя помагам ли си или си вредя. Да бъда принудена да спра и да реша до къде за мен е ОК. В момента темата „граници“ е много актуална – всички говорят за слагане на граници в отношенията. Най-трудно обаче се слагат вътрешни граници. Най-трудно се застава „очи в очи“ с осъзнаването „аз днес мога толкова“. Не очаквах да видя лице в лице, 1 към 1, какво означава войната. Тя се казваше Юлия и всичко което имаше, носеше на гърба си. Раницата й беше 35 кг. На моето предложение да хвърли ненужното, защото не може да върви така, каза че няма нищо друго свое и не може да го изхвърли, независимо дали сега й трябва. Не знаеше къде ще иде, като стигне до края на пътя. Беше живяла при разни приятели вече месеци наред. Изкарахме заедно няколко дни. Много уроци научих от нея.
Не очаквах да усетя толкова силна вътрешна съпротива и неудовлетворение. Разминаването между ресурсите на тялото ми и желанията на душата ми/съзнанието ми ме порази. Утроих усилията и загубих целта от поглед – това е определението ми за инат. Но не бях отишла за това, нали! Имам мнооооого да работя по-въпроса.
Кое беше най-голямото ти предизвикателство по Пътя?
Най-голямото предизвикателство беше борбата с вътрешната ми несигурност. Непрекъснатото чудене правилния избор ли правя, правилно решение ли вземам. Изобщо явно си имам тема с „правилността“ в живота. А то всъщност правилен избор няма. Има само наПРАВен избор и думата ПРАВилен идва точно от там – да наПРАВиш….. Всички направени избори са правилни избори, защото те движат. Ако посоката се окаже не твоята, можеш да се поправиш…. Невземането на решения и статичността са ужасно енергопоглъщащи и ти отнемат цялата жизнеспособност. Животът е движение, животът е път – Camino олицетворява за мен именно това – да не спираме.
Какво си взе от преживяването и стои с теб и днес, почти година по-късно?
Една от вечерите спах в алберге (хотелче) на двойка германци, които след пенсионирането си бяха отишли да живеят там. Беше само за 5-6 човека и с обща вечеря. Та нея вечер на масата една девойка (видимо 19-20 годишна) пита домакина – не помня името – „Как разбираш, че си истински пилигрим?“. Той каза нещо такова – „Истински пилигрим си само ако вървиш по твоя си начин, по
собствения си път. Ако днес можеш 2 км., можеш 2 км. – това е супер, ако утре и 2 не можеш – това също е супер. Ако пътят е в ниското, а ти искаш да минеш по билото – чудесно. Ако днес искаш да се качиш на автобус – и така може. Само ако слушаш себе си, този път е твоят път и си истински пилигрим.“ Беше минал Camino по няколко маршрута, включително и вървейки наобратно.
Аз обаче вече се бях сблъскала с предела на възможностите си и много ме угнетяваше как не мога да се справя, как ми е супер трудно да вървя колкото съм предначертала и т.н. Не на последно място, чувствах се едно голямо разочарование – мислех си „ето сега тези хора избраха мен, а аз не мога да се справя“. Обърнах се назад към изминалите вече дни и си казах – добре на мен какво
ми остава от тези дни? На какво се насладих, какво усетих, какво почувствах, как се промених…..? Там нямаше нищо, нищичко… Нямаше нищо от мен за мен. Единствено един много голям зор, едно безумно напъване да отговарям на собствените си очаквания, едно изпилване до предела на физическото ми съществуване….. Това Camino не беше моето и аз не бях никакъв, ама никакъв
пилигрим. До днес (макар и да звучи като пълно клише) си повтарям всеки ден – ако не живея този живот като моя, в мир със себе си, съобразявайки се със собствените си възможности, накрая няма да имам нищо. Ще ми остане този голям безсмислен напън – да се впиша в рамки, очаквания – свои или чужди, а аз самата няма да съм „живяла“ изобщо. Опитвам се всеки божи ден да се питам кое е моето „защо“ днес. Понякога отговорът не ми харесва – тогава спирам и мисля.
Какъв би бил твоят съвет към тези, които биха искали да извървят Camino?
Да не забравят, че нито една крачка не си струва, ако в нея няма съзидание и удовлетворение.
Следващата история на Камино предстои съвсем скоро. Ще ви ракажем и за нея, когато впечатленията и осъзнаванията са готови да бъдат формулирани в думи.