За сандвич поколението

За сандвич поколението

Докато пиша и обмислям този текст, си правя необходимия “reality check” относно моята натовареност, “проблемите”, които имам и нещата от живота, които бих замела под килима без някой да пострада. В ранните 30, без дете и с работещи и здрави родители – в сравнение със “сандвич” поколението, сякаш наистина няма от какво толкова да се оплача. С този термин наричаме хората, които са хванати посредата между натиска да отглеждат, възпитават и издържат децата си и да помагат или да се грижат за все по-възрастните си родители. “Сандвичите”, предимно хора между 35 и 55 години, са раздирани от невероятно трудния еквилибриум между грижа за детето, помощ на възрастните им родители и все пак, опит за хармониране на вътрешно ниво. 

 

Ако се грижиш само за себе си, каквото и да се случи, приоритет е твоето собствено добруване и съответно постигането му е много по-лесно. Може би затова с приключването на 20-те години усещаш, че наистина нищо вече няма да е същото. Не просто защото порастваш и приоритетите ти рязко се сменят, махмурлукът е по-безпощаден и нощната грижа за лице става задължителна, а защото е вероятно това да е последното време, в което си отговорен само за себе си. 

 

Неизненадващ идва и фактът, че в “сандвич поколението” попадат все повече хора за все по-дълго – “правим” децата си по-късно от преди и родителите ни са съответно по-възрастни, отколкото нашите баби и дядовци навремето, когато ние бяхме малки. Ако преди бабата е помагала за отглеждането на всичките си внуци, то сега е лукс да имаш помощ от родителите си и те въобще да живеят в същия град. Голяма част от нас още на 40 спадат в “сандвич поколението”, а в България се случва предпоставка да попаднеш в пресата от по-рано. Нашите майки и лели, които заминаха да търсят късмета си в чужбина може и още да не са се прибрали – отговорността за техните родители пада върху нас. 

 

Това, че сме затрупани от световните тегоби от последните две години, е достатъчен повод за моментно или по-продължително отчаяние и този текст е опит да помогне да разберем проблемите, моделите, които пречат и да даде решение или възможност за трансформация. 

Бърнаут на “Грижовника”

Оказва се, че по-голямата част от “сандвичите” неизненадващо са жените – жертвоготовността, заложена сякаш в генома на “нежния пол”, стига до момент на “прегаряне” и личностно разпадане пред планината от отговорности. Това, че някои от нас си носим с гордост значката на “грижовнички” и не желаем да поискаме помощ, защото митът за многострадалната и много силна жена е някак по-сладък, си е изцяло наш проблем. Да поискаме подкрепа с риск да изглеждаме безпомощни, объркани, слаби и неконтролиращи, е правилният подход, когато денят, месеците и дори годината изглеждат като сизифовска планина. “Поискай, за да ти се даде” –  умението да осъзнаваме предела на силите си във време, поставящо на пиедестал преработването и затрупването със задачи ми се струва по-важно от капацитета да носим на повече. Ако усещате, че сте на предела и нямате приятел и роднина, който да ви отметне, може да опитате със “субстрактна помощ” – CBD капките помагат на ендоканабиноидната система (отговорна за правилното функциониране на процесите в тялото) и биха могли да облекчат състояние на тревожност и близки до “прегаряне” моменти. 

 

“Моля, поставете маската за кислород първо на себе си” 

Припомнете си каква е препоръката за безопасност в началото на всеки полет – ако пътуваме с дете, да поставим първо своята маска в случай на разхерметизиране на кабината. Правилото, че първо трябва да се погрижим за себе си, за да сме от помощ на останалите, важи и в “сандвич” ситуацията. Колкото и контраинтуитивно да звучи,обърнете внимание първо на тялото си в моменти на криза – 1-2 флотации месечно биха възстановили силите ви за продължителната борба на семейния фронт. Грижата за себе си започва от основните необходимости като редовно и разнообразно хранене, дълбок сън, редуциране на потенциални стресови канали като телевизия и социални мрежи и по-дълги разходки в парка или природата. Разбираме, че тук всеки “сандвич” би повдигнал вежди, но нашият апел е да опитате да промените времето за разтуха – вместо пред телевизора или пред екрана на телефона, го прекарайте навън, дишайки дълбоко и равномерно. 

В периоди на продължително емоционално натоварване се самовъзпирам да се оставя на инерцията – кратки почивки за по 10-15 минути, в които да остана насаме с дъха си, но наистина присъствайки, а не с половин око на фийда, могат да подействат като буустерен престой в санаториум. Не е истина колко малко, но трудно постигнато намерение за фокус е необходимо, за да се възвърнем към себе си. 

Mind trap*

Когато сме “заклещени” посредата на мултипоколенчески отговорности, независимо дали трябва да полагаме физически, емоционални или финансови грижи, дерайлирайки от собствения си живот, ни се струва все по-невъзможно да се върнем в релсите. Това, което ни трупа допълнителен негатив обаче, е мисълта и предварителната “подготовка” за следващата кофти ситуация. Добре де, превърнах се в линейка за баба ми няколко месеца, пътувайки от Габрово до Казанлък, за да я водя в Стара Загора два пъти седмично, но не толкова ангажиментът, колкото очакването му ми взимаше силите. От понеделник се готвих емоционално за срядата, в която ще се става преди изгрев за бюрократична борба с нашето здравеопазване. Истината е, че много повече време отделях да се самосъжалявам и изнервям от факта, че задачата е оставена на най-малката внучка, прескачайки отговорността с едно поколение, отколкото самият акт на отговорност. Изводът е ясен – излишното драматизиране и самовнушения трябва да приключат, за да успеем да се справим със ситуациите с минимални емоционални щети. Както за нас, така и за близките ни, които също понасят част от товара, защото ни обичат. 

 

Трудно е да генерализираме, давайки съвети-панацеа за това как да се опазим емоционално от “сандвич” отговорностите. Всяко клише е излишно, когато животът започва да тежи като глобусът върху раменете на Атлас. Един израз и несъмнено клише, което моята майка ми сподели на раздяла (след което не я видях шест години) е “Не е важно какво ти се случва, а как реагираш на него”. Казва го жена, която за по-малко от година прави “скоростно спускане” от върха към дъното. Скъпи “сандвичи”, припомняйте си го ежедневно, когато усетите вътрешното задъхване на душата, защото тя не познава страха, а само изсрастването. 

 

За финал ви даваме и една любима сандвич рецепта – просто така, защото умението да се надсмиваме над себе си е полезен щит за всички беди. 

 

Сандвич с гриловани домати, козе сирене и мащерка

 

Необходими продукти:

1 рустик френска багета

1 стрък чери домати (разрязани наполовина)

2-3 лъжици зехтин

Около 100г козе сирене (за предпочитане по-мазно)

1 скилидка чесън

Няколко стръка мащерка 

Пекорино или Грана Падано

 

Разрежете багетата по дължина и я поставете на покрита с хартия за печене тава. Поръсете със зехтин и поставете тънко нарязаните парченца козе сирене. Отгоре наредете доматите, поръсете отново със зехтин, черен пипер, мащерка и сол. Сложете да се пече на 180 градуса за 20 минути като последните 10 минути поръсете и с Пекорино сирене.

 

Сандвичът е божествено комбо с чаша розе, защото някои обяди заслужават повече внимание и отношение към нас самите. Добър апетит!

 

 

Автор: Елена Сергова